Дума за мисионерстването на датския посланик

Едва ли бихте тръгнали да разлиствате вестник „Дума”, уважаеми читатели, или сигурен съм, че поне мнозинството от Вас рядко го четат. А трябва – другите ни медии не намериха място да Ви информират за едно знаменателно интервю, затова реших да препечатам някои повече от интересни пасажи.

Случаят е следният: датският посланик Коре Янсон, или както там следва да се чете гръмкото Kaare Janson, направи следното интересно заявление:

“Най-доброто нещо, което ЕС наистина може да направи, е, ако Европа изпрати най-малко 1000 лутерански и калвинистки мисионери в България, защото онова, от което страната наистина се нуждае, освен много пари и ново законодателство, е нов морал и етика. И ако не бях съгласен с това, просто щях да прочета германския социолог Макс Вебер. Защото още преди сто години той е написал, че именно комбинацията от протестантството и социалното благополучие са създали добрите общества в Европа. Може да препоръчате на вашите читатели да започнат да четат трудовете на Макс Вебер“. (Линк за оригиналната версия на статията)

Казаното предизвика една интересна статия на Велислава Дърева, озаглавена „Операция „Православие” и имаща за подзаглавие „Оле-затвори-очички от Елсинор и други приказки, от които научаваме как да станем поданици на котарака и кокошката”. И понеже заради глупавите етикети като „злите червени” и на „добрите (и категорично античервени) европейци”, малцина са я прочели в брой 21 на вестник „Дума” от 26.01.2012 г. (Линк за оригиналната версия на статията), продължаваме с цитатите:

Тази покъртителна просба за мисионерско нашествие отправили г-ну Янсону някакви “отговорни личности”, неизвестни нам. Но щом са толкова отговорни и загрижени, сигурно са известни. А г-н Янсон е трогнат, очарован и въодушевен. Ние – още повече.

Колко просто било! Как не сме се сетили! Божке, колко сме тъпи!

1000 (най-малко!) “лутерански и калвинистки мисионери” и ето ни – уважавани, почитани и блаженстващи в редовете на правилните, “добрите общества”, обзаведени с чисто нов морал и неопетнена етика, спасени от недъгавата, боклучава православна нравственост, изтръгнати от безморалното блато на Православието, ние, новопокръстените лютерани, ние, новооглашените калвинисти!

А българските медии, отдадени на сладострастно издевателство над Светата ни Православна църква, не шукнаха.

 

“След елиминирането на комунизма единственият наш враг остана православието”, каза Бжежински. И посочи врага. Ако нямаш враг, не е ясно кой си и за какво се бориш, пък и цел нямаш, а целта – това е да сразиш врага. И като го сразиш, вече всички ще те знаят кой си, какво правиш и защо. Съвсем точно ще знаят. Това програмно изречение на ментора Бжежински прегърнаха нашите псевдодемократи и в апокалиптичен сговор с ДС  разпнаха Светата Българска Православна и Мъченическа Църква.

“Цивилизацията свършва там, където започват православните храмове”, каза Хънтингтън. И посочи врага, щото без враг в тоя глобален свят си заникъде. И очерта разлома между между “целия свят” (собственост на котарака и кокошката), и онова, което не е светът, което е извън света, извън историята, извън времето, извън живота. Православието. Което не съществува или поне не би трябвало. А ако случайно съществува, то е пустош някаква, из която бродят недостойни, безисторични и безморални варвари.

И не може да се начуди Хънтингтън като как още не сме се бухнали доброволно в тоя разлом, в тая пропаст, в тая бездна, как не сме се сгромолясали в тоя безпаметен хиатус (според Балева и Брунбауер, ако някой ги помни), как изобщо ни има и главно – защо си позволяваме тази волност. Да ни има. Да сме. Да бъдем.

А Хънтингтън въоръжи с доктрина и стратегия, с мотив и оправдание всеки, който уж в името на Бога, уж по Божия промисъл жадува да срине света. Ако не успее да го превземе и оплячкоса. И под фалшивите хоругви се подреди не православният свят – подредиха се ислямският тероризъм и всички бъдещи “коалиции на желаещите”. На тях, на ислямистите и на “добрите общества” приподнесе тоз скъпоценен дар Хънтингтън.

И понеже словото е действие, “мисионерите” връхлетяха навръх Възкресение Христово. “Удариха Белград за сефте!”, изписка възторжено “24 часа” с най-тлъстото си заглавие. И върху “умните” ракети, които така умно, така прецизно превърнаха Белградската телевизия в кланица (понеже тия ракети са с най-висок коефициент на интелигентност), нашите бъдещи (тогава) и настоящи (вече) съюзници написаха “Честит православен Великден!”. Колко мило, колко душеспасително, колко Богоугодно!

А “въстаниците” от АОК и бойните отряди на муджахидините в апокалиптично единение с нашите бъдещи (тогава) съюзници унищожиха 503 православни църкви и манастири в Косово, та да не остане ни знак, ни памет, ни помен от Православието. Но преди да ги опожарят и порутят, поругаха ги – превърнаха ги в казармени клозети, очите на иконите изчегъртаха, а стенописите, тези приказни хилядогодишни фрески, рисувани от български (!) зографи, омазаха с нечистотии. И нито едно “добро общество” не гъкна, не възропта, не осъди това варварство. Защото интересите на “добрите общества” съвпаднаха с интересите на муджахидините и с целите на наркотрафикантите и контрабандистите от АОК, всички те щедро титулувани “борци за свобода”. Така в сърцето на Европа “добрите общества” инсталираха една ислямска псевдодържава.

 

И ето, снизходи към нас проф. Ото Кронщайнер, и ни просветли, че за “просветена (!) Европа кирилицата не е никаква азбука”, а “руски комунистически шрифт”; “комунистическа ерес, която още живее по учебниците”; “нещо чуждо, нещо руско, неразривно свързано с представите за соцлагера, руския комунизъм и източния жизнен стандарт”; “граница, която разделя Европа на цивилизована и варварска”; че “между кирилската Европа и образованата на латиница Европа зеят цивилизационни пропасти”; че “това, което за образованата на латиница Европа се разбира от само себе си, за кирилската Европа е недостижимо”; че кирилицата е “шрифт на некултурните хора”; че “православните славяни са духовно нищи роби”; че кирилицата и православието са “синоним на боклука, безкултурието и варварството”, поради което България трябва по спешност да се декирилизира, “дерусифицира” и латинизира, да се освободи от варварското кирилско и православно робство, та да се цивилизова и тя най-подир.

И се наплоди една орда, една глутница самовлюбени “цивилизатори”, деконструктори, демитологизатори и деканонизатори, които 22 години ни убеждават, че най-фаталните личности в нашата история са Св. Константин Кирил Философ, Св. Методий и Св. Княз Борис Първи Покръстител, защото чрез Кирилицата и Православието “ни откъснали от цивилизования свят и погубили нашето европейско бъдеще”.

Няма да спомена имената на глутницата. Нито името на един професор по литература (!), когото уважавах до оня миг, в който изрече фразата “бих предпочел латиницата, отколкото руския ботуш”. Не знам на какво учи студентите този професор. Но със сигурност не им казва, че Православието е цивилизация; че Кирилицата е цивилизация; че ние, българите, сме не само част от тази цивилизация – ние сме сред нейните начинатели и съзидатели; че Православието и Кирилицата са основното градиво на българската държава, на българския дух, на българската душа. На нашата същност. Защото ние сме деца на Вярата и Знанието. Защото Знанието без Вярата е осакатено, а Вярата без Знанието – сляпа. Защото тогава “душата е празна, а разумът спи”, казва св. Кирил. Защото “безкнижната душа в человеците е мъртво нещо”, казва Константин Преславски.     

 

Най-добрият урок по лаконичност

Когато Филип Македонски бил пред стените на Спарта, отправил послание на защитниците й, в което бил написал:

“Покорих цяла Гърция, имам най-добрата войска на света. Предайте се, защото ако завзема Спарта със сила, ако срутя вратите й, ако пробия с тарани нейните стени, то безпощадно ще унищожа цялото й население и ще сравня града със земята!”

Спартанците отговорили с послание от само една дума: “Ако”.

Мъдър цитат от неочаквано място: Що е то – потребителското общество ?

http://purespirit.wordpress.com/2008/01/31/92/

  “Потребителското общество – това не е просто общество на изобилието, където има по много от всичко. Това е общество, в което потреблението се е превърнало в основно съдържание на обществения живо, изтласквайки от него духовните ценности и ограничавайки процеса на самоусъвършенстването до кариерното развитие и “готиността” на дрехите.

Самото потребление не се свежда до пасивно използване на нещата, то се превръща в активен процес по техния избор и периодично обновяване, в който трябва да участва всеки член на обществото. Придобивайки вещи, той се стреми към един вечно изплъзващ му се идеал – такъв именно е модния образец, като за целта изпреварва времето, купувайки на кредит (спестовността е твърде бавен процес, за да може чрез нея да бъдат следвани твърде бързите модни тенденции – бел. моя – С. Г.)…

… За утвърждаването и регулирането на този начин на живот бива използвана рекламата, която има за цел не толкова  да способства продажбата на тази или онази стока, колкото да внедрява в общественото съзнание съответния артикул, да пресъздава традициите и псевдокултурата за използването на тези вещи.

Съгласно социологическите модели подобен род потребителство принципно няма предел. То не може да бъде заситено, защото има за предмет не отношението на вещите като такива, а гледа на тях като на културни знаци, обменът на които се осъществява непрекъснато и до безкрай.”

Рускоезичният блог “Путь сердца” е по-скоро поредното Ню ейдж – гуру – псевдодуховно Интернет начинание, което иначе едва ли бих Ви препоръчал за четене. Цитираното наблюдение,  обаче смятам за само по себе си достатъчно точно. Оригиналния линк ще Ви покаже и много интересни снимки, за това кой  по колко консумира в различните части на света.