Хиндукуш

(Юли. Под впечатлението на Киплинг, „Ким”; Хиндукуш е планината, чието име буквално идва от персийското „убиецът на индийци“)

 

Нощта е още недостатъчно дълбока. Заливат те топлите й вълни, а шумовете й навън приспивно жужат, съскат, пърхат в осмокрила палитра. Подчертават тишината. Птичка пее. Говори някому. Отчетливо и равно вика с дивия си глас, това е нейната песен. Защо пее – плаче или обича? Двете не се и изключват.

 

Небето е тъмно, но синьо завинаги. Вятър реди листата във вълни, суши ги за есента, докато някъде ароматът на тютюна тепърва зрее. Тишината става по-силна, когато през нея далече движи се влак. Погледай и си представи, че това впечатление: летният гъст въздух, сънищата, тежащи по клепачите ми и потта по раменете – всичко това е картина. И с равни движения от ляво на дясно, отгоре надолу, пласт по пласт един художник я създава. Вместо с четка, с влажна пара. С длан разрежда въздуха, с въздишка го стопля, наклал е огън и примесва дим.

Рисува. Хиндукуш рисува.

 

Върху кервана спуска се снежна буря. Кораб през ледени бързеи сякаш. Гребци са уморените планинци, със сила оттласкват се от преспите, потъват в нови. Снегът зида бели стени, незнайно от кого пазейки каменната пустиня. Камиларите и конярите вече искат да оставят господаря си. Луд е да бърза през такова време; знаят за къде той бърза, размахвайки камшик и псувайки ги за езическата им вяра… Да изпият кръвта му, да я попият от мустаците си с овчите кожуси, да разделят имането му и да се закълнат, че не са го виждали през живота си. Да се разбягат… Пролетните лешояди ще оглозгат тялото му, а те ще са го спасили от голям грях: толкова народ да затрие. Но още всеки го мисли сам за себе си, поотделно.

 

Върви с тях и старец; брадат, окъсан и с почти голи, боядисани от съсирената кръв на раните, крака. Крачи, пее тихо и превърта молитвен цилиндър. Той прилича на кречетало на прокажен, както прилича сега керванът на табор бегълци. Тракането му оплаква съдбата на затрупваните в прохода. Всяко завъртане е една молитва. За всички тях. Мелница мели всяка от изписаните думи. Стапя енергията на ръката в жужаща вибрация на жалост, изпраща я в безкрая.

Ала от звука й тук по-силен е дивият глас на снега насреща.

 

През вечерите в една стара английска бутилка от вакса бълникат се шепи разтопен сняг. Оранжево и сиво танцуват в лицата на въглените, а в тютюна наложени са сухи ментови листа. Някога зеленото сега е сиво и в него гори слънцето, забравено в зимата на тия страшни върхове. Индуси, мюсулмани и будисти вдишват от хуката къс шастие. Намират на дъното си усмивка и се пременяват с нея. Източното им разказвачество потича като река. Но след малко във все по-димната колиба всички ще слушат стареца. Той разказва за пътищата си, за пътищата, за Пътя.

И за една избродена чужда страна, която стои пред моя прозорец.

 

Там е лято. Вечер е и в далечината пее втора птица. Не зная, дали плаче или обича. А може би е все онази, първата. Преди полунощ тя не би могла да заспи. Сама е. Лети и се скита.

 

Фото: Алексей Терентьев,  rider7.livejournal.com

Фото: Алексей Терентьев, rider7.livejournal.com

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s