З. З.: Пластмасовите брезички
За омагьосаните гори, в които ако почакаш достатъчно дълго време, без да вдигаш шум, ще приседнат наблизо, за да се черпят с каша, от приказките излезли, славянски богатир и тюркски батыр.
Из “Русия”
Найдёшь ли, сидя у окна, Ты где-нибудь базар другой, Где обменяешь слёзы на Закат пурпурно-золотой?Джелалиддин Руми (за призказките навярно?)
Винаги заедно. Oще от гимназиалните си години. Славата на неразделността им беше се промъкнала и в университета. За съжаление. Алик винаги се разхождаше с него. Вземаше го неизменно със себе си, макар Томик често да се менеше. Състудентите му иронизираха упоритото приятелство. Някъде високо, където Изтокът вече се превръща не в посока, а състояние, томчето този път беше с персийски приказки. Алик четеше любимата си: за Смеещата се роза и Плачещата перла – Голехандан и Доррегерян и си мислеше:
Приказките имат особена логика. Ето, падналият в немилост везир намира поток, който без край носи красиви и ароматни рози. Пламнало розови в зимния залез на своето искрящо червено. И мисли си Малек-Джамшид, онзи същият, юношата-везир: „Бог ми е пратил тези рози, за да ги отнеса на падишаха си и да измоля прошка за своите грехове.” А не можа ли да си помисли „проявление на нечиста сила”, например? После откритието, че всяка роза е разцъфналата капка кръв на една пленена пери (перс. پری – фея у персите и тюркските народи), нямаше да го учуди…
Винаги се смеят на града му – Бугульма. Изговарят го театрално, спорейки с покриващото залите дисканто на диктора. Не знаят, дали е в Бухара или покрай Хивинското ханство. Самолетът кацна в Домодедово – огряван от утринните мъгли и освежен от режещия декемврийски въздух.
Вместо да бърза към своя филфак, Алик се заскита.
Като новогодишна картичка от 60-те. С Дядо Мраз, оседлал ракета „Восток“ и развяващ червения флаг в открития космос, без въобще да се опасява от ледения му вакум. „Если вы потеряли друг друга, встречайтесь в центре ГУМа у фонтана!” Това не е случайно послание. Това е идеология.
Строеж на символи.
Странно следствие от идеологически обрати.
Още в края на 20-те години на XIX. век в част от елита зрее идеята за опасността от психовизуалното-въздействие на западната архитектура, на католическата и протестантската естетика, разгръщащи се в следпетровата епоха. На източната ислямска стилистика, която покрива 1/3 от обитаемата част на Империята. Макар рескриптът на Николай I да е най-вероятно все още засекретен някъде в двойното дъно на държавните архиви, известно е, че Императорът в отговор на Докладна на М. С. Погодин и младият А. С. Хомяков издава нареждания за промяна в официално поддържаното направление в изкуството. За близо десетилетие тези тайни предписания стават основа на това, което ще се превърне в псевдорусский стиль в архитектурата. Държавата започва да моделира съзнанието на поданиците си чрез изкуството. Многократно „транслираните” в очите и в преразказите на свидетелите византийско-руски кунтури век са призовани да развият едно приказно и героично, „былинно”, както пишат съставителите на Докладната, мировозрение – чрез приказни замъци като ГУМ и Държавния исторически музей, чрез Храм Христа Спасителя, чрез хилядите красиви, сякаш летящи в облаците на руските гръдове църкви.”
Замисли се. Статията беше почти готова. Но за да я вземат във „Франт”, нещо не достигаше… Отделянето от тълпата… и вливането в тълпата на отделилите се в тълпата. Той го наблюдаваше от ъгъла на тълпата-автори. Все за това пишеше. Възгордяването, че не си част. Безпризорността да не си. Омразата. Любовта ни към омразата.
Самопепелизирането ни в тази любов.
Загледа се в сипещата се вода. Веселието на цветовете, което винаги цареше тук. От стъклената конструкция над главата му се разстилаше Bossa Nova. „Самая красивая музыка в СССР“. И не само. Хората се разхождаха, смееха се. Не се гледаха в очите, когато разговорът им пресъхваше. Отпиваха от хубавостта наоколо, изтръпваха при мисълта за скрежа навън (или само зиморничавият Алик изтръпваше?), поглеждаха надругаде – „Виж!“ и езиците им отново се развързваха.
Около фонтана стояха кичозни и неистински ласкаво зелените пластмасови брезички. Като в онази докладна – и безкрайните брезови гори, и тези брезички дори… са код. „Търсещ отключването на положителни асоциации с цел насочването на личностната и въобще на социалната психологическа енергия“ – а всички брезички значат Родина… „Това е!“, зарадва се Алик и добави в ръкописа си: „Това е общо взето и Русия: износване на съветския технически потенциал и декорации в национален стил.” (МММ) Затвори бележника си и продължи из коридорите на вълшебния замък. Търсейки сладолед.
„Католико-протестантските визуални архетипи… архитектурните послания на крепостите и храмовете за Дом, Сила, Вяра. Ала заедно с тях и източната архитектура, покрила половината империя и нашепваща съвсем друг легенди. И дълбоко, но сигурно, под Православието и Исляма – на изток от Волга, из целия Север – едно древно езичество. Което по своему чете и Кръста, и луната, и брезите.
Кое остава в съзнанието?
Брезата по руски ти напомня за пътищата на детството или по древнославянски те хипнотизира с тъга, защото ти си прашинка в света, а тя е изначалното дърво – На море на окияне, на острове Кургане, стоит белая береза, вниз ветвями, вверх кореньями… Ти си този, който, говорят ти брезите, че си. Този, когото определят сградите, дрехите, имената на хората наоколо… Кое закрепва окончателното духовно послание на пейзажа при противоречието на вери и идеи обаче? Монументалността на постройките, дълготрайността на въздействието? Вплетените тайни знаци? Или реалната мистична сила на вложените идеи…”
Дълго гледа фонтана в онова щастливо състояние на току-що завършил някакво писание човек, който въобще не мисли, какво ще направи по-нататък с купчината листчета-половинки. Навън отдавна беше тъмно, хората бързаха за последните влакове, дояждаха промитите с гореща вода макарони, студентите вече мислеха, да сядат да четат.
Продавачките гледаха последните клиенти с укор и съжаление.
Момче с букет от бели рози се въртеше в изгаряща и неуспяваща надежда да го допълни с подарък.
Денят премина кой-знае как и от необятната стъклария на покрива, се носеше единствено ръждиво-лилавото ноемврийско небе, завинаги проклело влажните месеци над северната ширина… Отначало женски глас се разнесе над главите на все по-разотиващите се посетители. Гонеше ги ласкаво и общеваше тържеството на купуването и продаването да продължи и утре. После посланието с леки заплашителни трептения повтори мъж. Фонтанът все играеше – сега сякаш по-живо; пееше водата, без да губи думите си в купища от заобикалящи я гласове. Алик тръгна по коридора след едно многозначително кимване на охраната. По този. По следващия. Тук светлините никога не загасват, времето се утаява в стените ги прави от светли – пастелно жълти. Само витрините са по-ярки от някога. Бихте ли се сетили с тържище да прикриете рицарски замък!?
Ще мине през площада. Метрото, гарата; вечерята за днес можеше и да отпадне. Куфарът му остана някъде из стаите за съхранение… Бръкна за бележката из джобовете си. В портмонето. За последно отмести поглед. Стори му се, че вижда нещо синьо, някъде в краката си. Или зелено. Прекрасно, омайващо и водно, тюркоазено. Пеещо. Мечтаещо. Без да разбере, какво е. Като в 25-ти кадър зърна някакъв странен цвят, оформен като незнаен предмет. И успя да се влюби в него! Вече. За миг.
Сякаш опашка го перна някъде през глезените. Във внезапно просналата се локва, намокрени заплуваха бележките на бъдещото продължение:
– Брезите като източник на визуални послания;
– „Я навек за туманы и росы/Полюбил у березки стан,/И ее золотистые косы,/И холщовый ее сарафан.” – Ес-ин (по памет); Изобр. изк-во;
– В нар. пред. брез. скрива Богородица и Иисус в лошо време;
– НО по-рано!!! Брезите в слав. митол.: горска нимфа, превърната в тайнствено дърво до поток или езеро; бегълка от слънчевия бог Хорс, „нащърбил с огнените си целувки бялата й кожа„.
– Връзка с нечиста сила. На бяла бреза се люлеят рус а^
Мраморният под беше целунал темето му и Алик вече не можеше да ги види…
***
– Ставай, ей! Събуди се! – непознатият усърдно му биеше плесници, като говореше обаче подчертано тихо. Алик дори помисли, че трябва по-скоро да се отбранява, вдигна ръце пред лицето си и… .
– Е, колко да те чакам въобще!? И къде смогна така да подгизнеш, а ? Откога дават да се пие в ГУМ-а? – с черни дрехи, кожени ръкавици и шапка ниско над очите, този късен клиент се засмя на последния си въпрос, изправи се и като че ли щеше да тръгне нанякъде.
– Какво правите тук?
– Защо ми говорите на Вие? – отговори.
Изправи се, олюля се и успя отново да се подхлъзне в локвата. Другият го хвана здраво, направо грубо, и продължи с досада:
– Ех, намери кога… давай да те измъкваме. Намерил си, къде да се запиеш, така и не стигна до Червения площад, а?
– Не пия.
– Всички не пием.
След малко мълчание и тътрузене по коридорите, Алик се посъбуди почти истински:
– А откъде ще излезем? Навярно магазинът не работи.
Вече познатият го погледна със съжаление.
***
– Чуваш ли това?
– Само шума в главата си. И някаква песен с него. Кой пее? А ти как се казваш?
– Серж, Сергей – нещо в гласа му трепна… – Да се омитаме оттук.
– Нали това правим?
Сергей обаче забърза наистина:
– По-бързо. Това наистина е нечисто място.
Побягнаха нанякъде, а една сладка песен все така се чуваше. Вече от- и навсякъде. Не беше звуковата уредба на магазина. Нежен женски глас, носещ в себе си нещо от водни пръски, дъжд, езеро, водопад… заспал през зимата.
Сякаш се бяха изгубили.
– Ти какво правиш тук въобще?
– Казваха ми, че ГУМ е странно място. Дойдох да проверя. Ти защо се напи тук?
– Не пия, подхлъзнал съм се…
– Едно и също ми говориш.
В главата на Алик стана ясно, че да бягат незнайно накъде няма смисъл, че ей сега може да дойде охраната (ако вече не ги беше засякла), че витрините из-зад ъгъла изглежда са в някакво странно мъгляво осветление. Че крушките започват да светят някак по-слабо. Подът започва да фосфоресцира. И по-силно. После светлината стана синя. Пастелното жълто – искристо. Лампите – светещи кристали. Гласът напълни съзнанието му. И това на Серж навярно. Последното, за което се сети беше, че Томик го няма, опипа джобовете си… После можеше само вторачено да гледа фонтана.
Извор. Брези. Под куполите на вълшебен замък.
Тя не толкова стоеше до водата, колкото се изливаше отдолу нагоре.
Клончетата на брезите следваха всяко от леките й движения и се насочваха към тялото й, покланяха се на сянката й, танцуваха.
Подът и самата водочерпеща чаша се бяха покрили със зелен мъх, с нападали жълти листа от оживелите дървета. Дългите й тъмни коси се спускаха мокри по раменете, а опашката й матово блестеше в синьо, небесно, морскозелено и тюркоазено. Едновременно. Не тя пееше. Само решеше косите си, бавно-бавно. Музиката струеше от нея.
– Русалка. – каза Алик. Говореше като някой друг
– За това и са говорили – отвърна Серж, но така, както да не го беше чул. Гледаше я с най-широката си усмивка и вече не беше на себе си.
Тя мълчеше. Гледаше ги властно и ласкаво. Може би както, когато една жена лъже. С тъмните си очи, вече напълно изправила се от сянката на родилата я бреза направи знак на някакъв беззвучен език, който казваше повече от всеки говор.
Понесе ги нагоре. Не тя, не ръцете й, не въздуха, песента, която беше в главите им и с която дишаха и трептяха. Канеше ги да отидат с нея. Или изискваше, или заповядваше. Възхитеното съгласие на двамата беше изтрило всяка нужда от нюансите. Можеше ли това сладко покорство да отличи насилието от молбата? За няколко секунди се озоваха върху стъклено-скелетния покрив на двореца, огледаха отгоре търговските галерии и тя, без да спира да реше косите си, без глас се засмя и после им кимна отново: „Огледайте се.”.
Телата на Алик и Серж трепереха от студа. Малкото останало от разумните им същности се потопи: Русалката сочеше вечерната Москва и ги канеше в своето царство. Тази Mосква беше друга. Златните орли по кулите на Държавния исторически музей бяха като побеснели. Те викаха и цвилеха с птичи глас, ритаха с ноктести крачка и по металната им кожа хвърчаха искри. На кого се дразнеха? По площада тичаха войници – в халчести ризници и с шлемове, размахваха копия. На няколко места тънкия обелил площада сняг се разтапяше от магията на русалските сестри и там зеленееха големи поляни с брези и самодивски огньове. Някои от войниците ги гледаха, омаяни; други, със завързани очи стреляха срещу тях с лъковете си в някаква странна постоянна борба. Обречена, защото стрелите изтъняваха във въздуха, докато накрая чезнеха съвсем под лъчите на закрилящата самодивите ниско-ниско паднала луна. Толкова близко – сякаш беше издигнат над града светещ балон. А на нея имаше езеро, а около него брези, но със сребърни клонки и златно-медни метални листа. И за Месеца – висок мъж с руси коси и бяло наметало, обикалящ диска й на кон, свиреше на свирель момиче, почти момиченце. Седнало на лунните камъни, наобиколили лунното езеро, то четеше мелодията на новолунията и пълнолунията по вълните му.
Малко по-ниско червените звезди по кремълските кули бяха превърнати в огньове. Из-зад стъклените им сърца танцуваха малки човечета. С червени ботуши и златни звънчета на рогата си, със зеленясали нокти и дъх на мухлясало. „Бесове, бясчета”, помисли си Алик. Целият огромен пейзаж беше разбираем, сякаш някой го четеше в главата им. Завършвайки краткия си хоровод, движещ стрелките на курантите, демончетата тръгваха наново, а долу на площада в ритъма им смътно се поклащане и мумията от малкия зикурат. Третата реинкарнация на Хавзандамба жутагт. Около нея на свой ред, часови на поста си, във вечен танц на привеждане и изправяне кръжаха мъже и жени, якутски шамани с искрящи сребърно-кожени одеяния. От тях сякаш виеха закланите вълци и скимтяха лисичета. Бяха с барабани и тюнгури, шамански дайрета, в ръцете. Пееха гърлено и страшно. Впръскваха капка по капка живот в жилите на светинята.
А църквите – Василий Блажени и Съборът на Казанската икона стояха настрани, осветени сякащ от друга свелина. В нощни отенъци на слънчевото жълто. Неподвластни на този месец. Покрай тях, пак там, но май в един съвсем трети свят вървяха по пътеките си минувачи; пътешественици от деветнадесетия век. С фракове и цилиндри. Със сопи вместо бастуни и обгърнали гърлото си вместо с шал, с някоя дрипа. С карети. Със скъсани обувки, едвам изплъзващи се от колелетата на каретите. Някой продаваше гевречета. Някой раздаваше прокламации. Някои се опитваха да уловят последния. Лунното момиче ги прострелваше, хвърляйки по главите им камъни. Цялото това множество бързаше за вечеря. Не чуваше дрънченето на оръжията, щурмуващи островчетата на самодивите, нито ръмжащото кукуригане на орлите. Само децата сред тях, спираха се, увиквани от бавачките си, и като се заглеждаха виждаха и зелените поляни, и демончетата на неслучилото се бъдеще, и езерото на луната. Заваля сняг. Във всички светове. Шаманите го засъбираха в чаша и я поднасяха към устните на мумията. В усмихнатите й уста от чашата се изливаше черен сок.
(За хубавите снимки благодарности на http://loveopium.ru/fotografiya-2/krasnaya-ploshhad.html)
Зачу се вой. Кучета лаеха. Навсякъде. Орлите първи се вкамениха при звуците му, русалката настръхна, сякаш едва сега усети всичкия хлад на вечерта. Серж, който тъкмо беше до нея в някаква бледа надежда да я докосне, поглъщайки я в разширените си зеници, се подхлъзна и падна по един от стъклените куполи. За секунди някак листата на русалските брези по площада опадаха, нефритеният мъх стана на черна пепел по паветата. Войниците се втурнаха към самодивските огньове, но те мигом загаснаха. В цялото видение стана тъмно. Една източноевропейска овчарка събори Алик на покрива.
***
След онази вечер животът му не беше същият. Скитайки по заледените булеварди, топлейки се от слоечните аромати в подлезите на метрополитена, смучейки лош чай в малки пластмасови чашки из кафетата на московските гари…, мислите на Алик бяха съвсем помътнели. Струваше му се, че вижда видението си в моментите, когато снегът се обръщаше все още на дъжд и една тайнствена непозната сякаш се съединяваше в дъждовните капки. Изтичваше в сребристия си шлифер, за да пресече улицата, и се разтваряше накрая на платното, пресичайки канавката. Лицето й имаха всички статуи на фонтаните. Погледът й го следеше, отразявайки се дори в зеленото на супата. Май веднъж му продаде пакет цигари. Много пъти стоеше в последния вагон и хващаше влака непременно в полунощ. А той го изпускаше, без да я намери и се прибираше пеш. Следваше посоките на оголелите брезови клонки. Чуваше я в звуците на уличномузикантските цигулки. Не четеше и се разхождаше за първи път сам, гледайки в краката си, дали няма да го препъне някоя рибешка опашка.
Когато принцът на иранската земя (цесаревичът, принцът-наследник или шахзаде, شاهزاده), видял в съня си красавицата Мугул-Дохтар влюбил се в нея. Сякаш не с едно, а с хиляда сърца. И изоставил всичко свое и тръгнал да броди, търсейки я по цялата земя… Както я бил търсел и баща му, който я бил сънувал преди 40 години… Той тогава така и не я намерил, но синът му успял. Далеч-далече в земите на Султаната Рум, срещайки четиридесет окъсани дервиши, Принцът попитал: „Кои сте вие?”. Те му отговорили: „Ние сме синовете на 40 падишаси; влюбени в Мугул-Дохтар – дъщерята на тукашния хан, стигнахме всички до тоя хал.” … Ала шахзаде им се присмял, вместо отпреди да се сети да попита… не е ли това някоя магьосница, обсебваща сънищата и съдбите им?
Срещна Серж случайно. За да се стопли, влезе в една чайна – кальянная (рус. – пушалня за наргиле), която вместо вместо с обичайното узбекско choyxona или русифицираното чайхана, погали ухото му на татарски: чәйханә. С дима си източните й зали ощърбваха кожата и косата му с тежък вкус. На нагарчащо щастие. На една обреченост-безметежност, носеща уж артистичния псевдоним Отчаяние. Поръча си чай и водка – скитанията бяха оставали непиенето му в минало време.
– Здравей. – Серж отново говореше тихо, явно винаги се криеше от някого. Тогава от охраната на ГУМ, а сега…
Разказваше, че дима му помага да не мисли за онова, както го наричаше. Допълваше, че огънят на въглените „огражда“; беше говорил за прилична сума с някакви следовници на „шаманите“. След онова бяха последвали само проблеми. Контузията по ледения покрив, безсилието да лъже пред полицията в първоначалното си състояние на нервна потресеност. Разказите за русалката. Бяха ги помислили за абстиниращи екстремали, катерещи столичните забележителности. Без екипировка и без наркотично съдържание в кръвта, ментовска (рус.: мент – ченге) му логика. Някак ги пуснаха. По някое време.
Разказваше дълго. Явно отдавна беше искал да поговори с някого. Това можеше да бъде или Алик, или завеждащият психодиспансера.
– Искам да отида там отново.
Серж го погледна дълбоко, но не и учудено.
– Ти знаеш, как да влезем, когато вече е затворено. А после аз ще продължа сам, ти ще може да се върнеш…
***
Вечер. Вече друга. Немосковска почти. Приказна вечер. Вървяха и Алик виждаше ГУМ вече като истински дворец. Зимата го беше лишила от носталгичното великолепие на матовошареното лято. Минувачите се бяха разотишли. След последния път той доста се страхуваше от кучета и имаше натрапчивото чувство, че едно от граничарските е слязло от постамента си и ги следва от Площадь Революции насам. Следа от търговците вече нямаше. Само двуглавите орли на жълтите щитове напомняха, кой е издигнал арките и наредил тези колони.
Вгледа се. Вместо стотиците лампички по прозорците му – бойници, бяха наредени факли. Огромната пързалка, която вече бяха построили на площада, пустеше. За замъка това бяха рицарските шатри за утрешния турнир. На Алик му се стори, че отнякъде звучи мелодия. Тиха, тъжна и класическа. Може би пажовете бяха засвирили на лютня, а по пясъка се разхождаше дама. Висока, красива, макар и забулена, облечена в тъмно синьо. Застанала на ръба на един отвесен склон, тя гледаше тъмните води на морето. То пращаше и съскаше в скалите под нея, те завъртаха водите и бялата пяна почти осветяваше вечерта. А навсякъде другаде брегът беше така спокоен. И по хоризонта се бяха наредили светлинките на няколко кораба с гости за утрешния ден.
Непознатата жена се прощаваше с една своя надежда с всяко отстъпление на вълните и дочакваше те да й я върнат. Двамата ни познати бяха дошли от морето. Осъзнаха го малко след като излязоха от Охотный Ряд по пътя за площада… За плажа. И почувстваха мокрите крачоли на ленените си панталони. Тя ги видя, но замълча. Облечени в пръски, разгърдени и капнали, издигаха мокри пясъчни крака и спускаха по брега фаталните си стъпки. Уморените чайки бягаха от брадясалите им лица. Пътуващите музиканти покрай един лагерен огън ги нарекоха скитници и се засмяха. Алик и Серж или тези, които бяха станали от тях, влязоха в огромния дворец. Знаеха, че в него има дълги коридори. Кристални куполи. Вълшебен фонтан, обвит в зеленина.
И никой в Москва не ги видя повече.
Няколко думи от Симеон Гройсман 
Вашият коментар