С С С Р

Разпитът – „конвейeр“ и някои неочаквани напътствия за прилагането на митичния „mind control“

С поздрав за приятелите – почитатели на наказателния процес

 

            Дори в част от курсовете по наказателен процес, четени в българските юридически факултети като интересно законодателно решение се споменава една от особеностите на руския НПК, а именно ограничението за продължителността на разпита.

           Нормата има интересен произход и за да я разберем напълно, трябва да разкажем за една специфична тактика на разпит, прилагана от органите на ОГПУ и правоприемникът му НКВД главно през 30-те години на двайсети век.

            За повече ясност по-долу съм цитирал преведените на български алинеи на закрепващия действащите правилата в тази насока чл. 187. на руския процесуален закон.

           Това са нови положения в руския наказателен процес, въведени през 2001 г. (липсвали са в отменения НПК на РСФСР от 1960 г., както и в по-старите актове). Те служат като „допълнителни гаранции срещу злоупотребата от страна на властта при провеждането на това следствено действие…, призвани да не допуснат превръщането на разпита в изнурително следствено действие, което може да бъде използвано като психическо насилие с цел получаването на необходимите показания“ – четем в съвременната руска наказателнопроцесуална литература (вж. Безлепкин, Б. Т., „Настольная книга следователя и дознателя“, стр. 85, достъпна онлайн – http://www.e-reading.org.ua/bookreader.php/135811/Nastol%27naya_kniga_sledovatelya_i_doznavatelya.pdf).

          За какво по-точно „психическо насилие“ говори горецитираният руски автор?

           Инквизиционния наказателен процес на XX. век разцъфтява по времето на сталинския Голям терор, наричан още Великата чистка, през 30-те години. Особен прийом на разследващите тогава стават разпитите, продължаващи цели денонощия. Те са наричани „конвейeр”, защото при тях разпитваният без почивка бива подлаган на въздействие от множество непрекъснато редуващи се разпитващи. За това ни разказва един автентичен спомен от тази епоха:

          (* Използваното от историкът Р. Медведев деление на затворниците на „политически“ и „криминални“ ще се стори странно на българския юрист. „Криминалните“ затворници са тези, които са извършили престъпления, различни от политическите, чийто главни представители са били деянията по чл. 58 от НК на РСФСР, криминализиращ контрареволюционната дейност – широко понятие, в което са могли да бъдат включени всякакви прояви, стига да бъдат изтръгнати показания, потвърждаващи наличието от субективна страна на контрареволюционен мотив. Началниците на лагерите и затворите са поощрявали („криминалните“) рецидивисти, за да осъществяват репресии над „политическите“ затворници и през времето на изтърпяването на наказанието.)

            Въпросният „конвейeрен“ метод на разпит  е бил само част от методологията на активно фабрикуващото разследване, което е целяло не само „изтръгването“ на самопризнанията, а и подготовката на подсъдимите за театрализираните съдебни заседания (известни са дори репетиции, провеждани с фигурантите в по-важните съдебни процеси).

          Интересно в случая е, че според едно от методическите напътствия към разследващите от тази епоха (Настольная книга следователя под общей редакцией Генерального Прокурора Союза ССР Г. Н. Сафонова, Государственное издательство юридической литературы, Москва, 1949, стр. 266 и сл.) „безусловно порочна се явява тази „тактика“ на разпита, която игнорира… изискванията на закона“, едно от които пък е недопустимостта на „насочващи въпроси, тоест такива въпроси, които пряко или косвено подсказват на свидетеля определен отговор. Не може, например, да се пита: „човекът когото видяхте беше в сиво палто“? или „хората там бяха петима-шестима?“… Прокламирането на тези основни и до сега правила идва само да ни покаже, че виновен за описания произвол е бил не толкова съветския наказателнопроцесуален закон, колкото различните актове по прилагането му и главно престъпното поведение на неговите главни правоприложители.

          Читателят вече е забелязал, че „конвейeрните“ разпити са имали свойството да правят съзнанието на човека податливо на манипулация чрез постигането на пълно безразличие към това, което се изисква от него. В тази светлина още през 30-те години в СССР явно са били използвани техники, сходни с така нареченото „промиване на мозъци“. Последното е наричано така заради буквалния превод на названието на китайски техники за контрол над съзнанието, добили известност след използването им от Китайската народно-освободителна армия през Корейската война (1950 – 1953 г.). Подобни ефекти над разпитваните и обясняват впечатленията нa Леон Фойхтвагнер, цитирани по-горе. Ала разпитът, трябва да признаем, е бил само първата стъпка по пътя на тяхното постигане…


За Василе Ерну и плодовете на бурната му съветска младост

Преди доста време видях за пръв път плакат за книгата на Василе Ерну „Роден в СССР” и реагирах с недоверие – може ли румънски писател, макар и от Молдова, да напише нещо не крайно тенденциозно за Съветския съюз ? А ако и да би написал, защо и кой ще го издаде у нас ? Оказа се, че бъркам. Заслужава си книгата на Василе Ерну да бъде прочетена и не само, защото той интересно и четивно предава своя собствен съветски опит. „Роден в СССР” не е историческа книга, а книга от и за родените в Съюза. Тя говори за съветския бит, манталитет, разказва неговата малка, всекидневна история. Самият Ерну до голяма степен съзнава себе си като „съветски човек” – моделиран от тогавашната културно-историческа епоха, запазил много от нея, често поради тази причина и влизащ в спор с нашето съвремие.

Четейки това съчинение ще навлезете не само в тънкостите на съветския виц, пиене, образователна система, празници и герои… Ерну сякаш между другото, за да „изплюе” това което му тежи днес говори за безсмислиците на потребителското общество, които оказва се са сравними с тези на социалистическото. Така до тъжното прозрение, че потребителят всъщност руши демокрацията днес, остава само една крачка. Същевременно пропагандата (макар и с други средства), нагаждачеството и кариеризма (макар и под друго знаме) отново процъфтяват. Ще си позволя да допълня от себе си – социализмът постоянно е говорил за политика, виждал е политика във всичко и до крайна степен политизирайки света е потискал индивидуалността. Днес капитализмът предпочита да „икономизира” всичко, да говори само за пари, да превърне в нов идол мениджъра (него Ерну сравнява с предишния „силен на деня” – политическия ръководител, спретнатия номенклатурчик) и така да заличи индивидуалността. Последната е нужна само под формата на бази данни, криещи тайните на пазара – какви марки предпочита съответният субект, колко често боледува – за да знаем да го застраховаме или не – и прочие…

Василе Ерну е философ, а не историк – той търси културната нишка, усещането за епохата и понякога бърка в историческите подробности, спомня си своите лични възприятия за света и идеологията ( а тогава той е бил доста млад) и с право го обвиняват, че често гледа много повърхностно върху темата. Той често е циничен, а образите му (ако реши да навлезе по-надълбоко в битовите подробност) – нелицеприятни. Книгата му обаче говори с езика на СССР, разказва ни за неговото истинско лице, което трябва да бъде внимателно разгледано, а не постоянно очерняно или пък белосвано. И още нещо много важно – Ерну е наистина един съветски човек, молдованин със самосъзнание за принадлежност към „голямото семейство” на съветските народи. Това само прибавя към стойността на книгата, особено като учебник за тези, които знаят малко за СССР, но искат да се потопят в неговата атмосфера.