Uncategorized

Из Москва Ква-Ква на Василий Аксьонов

136091

Глика помоли своя „чичо-жених” да ѝ разкаже повече за Блок. Трябва да се спомене, че след като Есперанца беше обратно отвлечена, нашият герой [Кирил Смелчаков] прекарваше по-голямата част от времето си, четейки стари поетични сборници. Намираше ги в постоянни скитания по букинистичните магазини на Кузнецката и Столешката улици.

Той ѝ разказа, че Блок е виждал в Люба Менделеева въплъщение на Света Софѝя. Настоявал е … ами, общо взето, да поддържат платонически отношения, не знаейки какви страдания ще им донесе цялата тази мистична платоника. Заедно с тях двамата е страдал и трети, най-близкият им приятел Андрей Белый. Тримата четяли стиховете на своя символистки покровител на словесата – Владимир Соловьов:

Не Изида Трехвенечная (Не венценосната Изида)

Нам спасенье принесет (Ще ни донесе спасение),

А сияющая вечная (А сияещата вечна)

Дева Радужных Ворот (Дева на Портите на Дъгата). 

CaptureГлика повтори след него тези редове три пъти, за да ги запомни завинаги. Кирил помисли, че сам трябва да запомни, как засияха очите ѝ при вида на тези Врати на Дъгата. През такива моменти не трябва просто така да препускаш, защото иначе ще преминеш напразно през целия живот. Все едно си пътувал в препълнен кушетен вагон от а до ер малък (от аза до ижицы).

И така: 1952-ра година е, март, духа силен южен вятър, вървя с годеницата си по крайбрежната алея на Москва-река; приближаваме свещената за всеки комунист крепост Кремъл (колко е ярък все пак нейния теракот!); аз рецитирам стихове за Девата на Портите на Дъгата, писани от един философ-идеалист. Тя ме моли да ги повторя три пъти, за да ги запомни завинаги. Очите ѝ изведнъж се възпламеняват с невероятен огън.

Това не може да се повтори. Трябва просто да се запомни.


За прочетеното, което трябва да се сбъдне

„- Для тебя карма, – сказал он, – для меня дхарма,  а  на  самом  деле один хрен. Пустота. Да и ее на самом деле нету.“ (Виктор Пелевин, Чапаев и Пустота) или не дотам преведено на български: — За теб е карма — отговори той, — за мен е дхарма*, а всъщност е просто ала-бала. Едно нищо. Дето и него го няма. (преводач Таня Белова, изд. къща Калиопа, 2002 г.).


З. З.: Пластмасовите брезички

За омагьосаните гори, в които ако почакаш достатъчно дълго време, без да вдигаш шум, ще приседнат наблизо, за да се черпят с каша, от приказките излезли, славянски богатир и тюркски батыр.

Из Русия

Найдёшь ли, сидя у окна,
Ты где-нибудь базар другой,
Где обменяешь слёзы на
Закат пурпурно-золотой?

Джелалиддин Руми (за призказките навярно?)

Разорвался у розы подол на ветру.
Соловей наслаждался в саду поутру.
Наслаждайся и ты, ибо роза – мгновенна,
Шепчет юная роза: „Любуйся! Умру…“
 
Омар Хайям
 
 

Винаги заедно. Oще от гимназиалните си години. Славата на неразделността им беше се промъкнала и в университета. За съжаление. Алик винаги се разхождаше с него. Вземаше го неизменно със себе си, макар Томик често да се менеше. Състудентите му иронизираха упоритото приятелство. Някъде високо, където Изтокът вече се превръща не в посока, а състояние, томчето този път беше с персийски приказки. Алик четеше любимата си: за Смеещата се роза и Плачещата перла – Голехандан и Доррегерян и си мислеше:

Приказките имат особена логика. Ето, падналият в немилост везир намира поток, който без край носи красиви и ароматни рози. Пламнало розови в зимния залез на своето искрящо червено. И мисли си Малек-Джамшид, онзи същият, юношата-везир: „Бог ми е пратил тези рози, за да ги отнеса на падишаха си и да измоля прошка за своите грехове.” А не можа ли да си помисли „проявление на нечиста сила”, например? После откритието, че всяка роза е разцъфналата капка кръв на една пленена пери (перс. پری‎ – фея у персите и тюркските народи), нямаше да го учуди…

Винаги се смеят на града му – Бугульма. Изговарят го театрално, спорейки с покриващото залите дисканто на диктора. Не знаят, дали е в Бухара или покрай Хивинското ханство. Самолетът кацна в Домодедово – огряван от утринните мъгли и освежен от режещия декемврийски въздух.

Вместо да бърза към своя филфак, Алик се заскита.

Като новогодишна картичка от 60-те. С Дядо Мраз, оседлал ракета „Восток“ и развяващ червения флаг в открития космос, без въобще да се опасява от ледения му вакум. „Если вы потеряли друг друга, встречайтесь в центре ГУМа у фонтана!” Това не е случайно послание. Това е идеология.

Строеж на символи.

Странно следствие от идеологически обрати.

Още в края на 20-те години на XIX. век в част от елита зрее идеята за опасността от психовизуалното-въздействие на западната архитектура, на католическата и протестантската естетика, разгръщащи се в следпетровата епоха. На източната ислямска стилистика, която покрива 1/3 от обитаемата част на Империята. Макар рескриптът на Николай I да е най-вероятно все още засекретен някъде в двойното дъно на държавните архиви, известно е, че Императорът в отговор на Докладна на М. С. Погодин и младият А. С. Хомяков издава нареждания за промяна в официално поддържаното направление в изкуството. За близо десетилетие тези тайни предписания стават основа на това, което ще се превърне в псевдорусский стиль в архитектурата. Държавата започва да моделира съзнанието на поданиците си чрез изкуството. Многократно „транслираните” в очите и в преразказите на свидетелите византийско-руски кунтури век са призовани да развият едно приказно и героично, „былинно”, както пишат съставителите на Докладната, мировозрение – чрез приказни замъци като ГУМ и Държавния исторически музей, чрез Храм Христа Спасителя, чрез хилядите красиви, сякаш летящи в облаците на руските гръдове църкви.”

Замисли се. Статията беше почти готова. Но за да я вземат във „Франт”, нещо не достигаше… Отделянето от тълпата… и вливането в тълпата на отделилите се в тълпата. Той го наблюдаваше от ъгъла на тълпата-автори. Все за това пишеше. Възгордяването, че не си част. Безпризорността да не си. Омразата. Любовта ни към омразата.

Самопепелизирането ни в тази любов.

Загледа се в сипещата се вода. Веселието на цветовете, което винаги цареше тук. От стъклената конструкция над главата му се разстилаше Bossa Nova. „Самая красивая музыка в СССР“. И не само. Хората се разхождаха, смееха се. Не се гледаха в очите, когато разговорът им пресъхваше. Отпиваха от хубавостта наоколо, изтръпваха при мисълта за скрежа навън (или само зиморничавият Алик изтръпваше?), поглеждаха надругаде – „Виж!“ и езиците им отново се развързваха.

Около фонтана стояха кичозни и неистински ласкаво зелените пластмасови брезички. Като в онази докладна – и безкрайните брезови гори, и тези брезички дори… са код. „Търсещ отключването на положителни асоциации с цел насочването на личностната и въобще на социалната психологическа енергия“ – а всички брезички значат Родина… „Това е!“, зарадва се Алик и добави в ръкописа си: „Това е общо взето и Русия: износване на съветския технически потенциал и декорации в национален стил.” (МММ) Затвори бележника си и продължи из коридорите на вълшебния замък. Търсейки сладолед.

„Католико-протестантските визуални архетипи… архитектурните послания на крепостите и храмовете за Дом, Сила, Вяра. Ала заедно с тях и източната архитектура, покрила половината империя и нашепваща съвсем друг легенди. И дълбоко, но сигурно, под Православието и Исляма – на изток от Волга, из целия Север – едно древно езичество. Което по своему чете и Кръста, и луната, и брезите.

Кое остава в съзнанието?

Брезата по руски ти напомня за пътищата на детството или по древнославянски те хипнотизира с тъга, защото ти си прашинка в света, а тя е изначалното дърво – На море на окияне, на острове Кургане, стоит белая береза, вниз ветвями, вверх кореньями… Ти си този, който, говорят ти брезите, че си. Този, когото определят сградите, дрехите, имената на хората наоколо… Кое закрепва окончателното духовно послание на пейзажа при противоречието на вери и идеи обаче? Монументалността на постройките, дълготрайността на въздействието? Вплетените тайни знаци? Или реалната мистична сила на вложените идеи…”

Дълго гледа фонтана в онова щастливо състояние на току-що завършил някакво писание човек, който въобще не мисли, какво ще направи по-нататък с купчината листчета-половинки. Навън отдавна беше тъмно, хората бързаха за последните влакове, дояждаха промитите с гореща вода макарони, студентите вече мислеха, да сядат да четат.

Продавачките гледаха последните клиенти с укор и съжаление.

Момче с букет от бели рози се въртеше в изгаряща и неуспяваща надежда да го допълни с подарък.

Денят премина кой-знае как и от необятната стъклария на покрива, се носеше единствено ръждиво-лилавото ноемврийско небе, завинаги проклело влажните месеци над северната ширина… Отначало женски глас се разнесе над главите на все по-разотиващите се посетители. Гонеше ги ласкаво и общеваше тържеството на купуването и продаването да продължи и утре. После посланието с леки заплашителни трептения повтори мъж. Фонтанът все играеше – сега сякаш по-живо; пееше водата, без да губи думите си в купища от заобикалящи я гласове. Алик тръгна по коридора след едно многозначително кимване на охраната. По този. По следващия. Тук светлините никога не загасват, времето се утаява в стените ги прави от светли – пастелно жълти. Само витрините са по-ярки от някога. Бихте ли се сетили с тържище да прикриете рицарски замък!?

Ще мине през площада. Метрото, гарата; вечерята за днес можеше и да отпадне. Куфарът му остана някъде из стаите за съхранение… Бръкна за бележката из джобовете си. В портмонето. За последно отмести поглед. Стори му се, че вижда нещо синьо, някъде в краката си. Или зелено. Прекрасно, омайващо и водно, тюркоазено. Пеещо. Мечтаещо. Без да разбере, какво е. Като в 25-ти кадър зърна някакъв странен цвят, оформен като незнаен предмет. И успя да се влюби в него! Вече. За миг.

Сякаш опашка го перна някъде през глезените. Във внезапно просналата се локва, намокрени заплуваха бележките на бъдещото продължение:

– Брезите като източник на визуални послания;

– „Я навек за туманы и росы/Полюбил у березки стан,/И ее золотистые косы,/И холщовый ее сарафан.” – Ес-ин (по памет); Изобр. изк-во;

– В нар. пред. брез. скрива Богородица и Иисус в лошо време;

– НО по-рано!!! Брезите в слав. митол.: горска нимфа, превърната в тайнствено дърво до поток или езеро; бегълка от слънчевия бог Хорс, „нащърбил с огнените си целувки бялата й кожа„.

– Връзка с нечиста сила. На бяла бреза се люлеят рус а^

Мраморният под беше целунал темето му и Алик вече не можеше да ги види…

 ***

– Ставай, ей! Събуди се! – непознатият усърдно му биеше плесници, като говореше обаче подчертано тихо. Алик дори помисли, че трябва по-скоро да се отбранява, вдигна ръце пред лицето си и… .

– Е, колко да те чакам въобще!? И къде смогна така да подгизнеш, а ? Откога дават да се пие в ГУМ-а? – с черни дрехи, кожени ръкавици и шапка ниско над очите, този късен клиент се засмя на последния си въпрос, изправи се и като че ли щеше да тръгне нанякъде.

– Какво правите тук?

– Защо ми говорите на Вие? – отговори.

Изправи се, олюля се и успя отново да се подхлъзне в локвата. Другият го хвана здраво, направо грубо, и продължи с досада:

– Ех, намери кога… давай да те измъкваме. Намерил си, къде да се запиеш, така и не стигна до Червения площад, а?

– Не пия.

– Всички не пием.

След малко мълчание и тътрузене по коридорите, Алик се посъбуди почти истински:

– А откъде ще излезем? Навярно магазинът не работи.

Вече познатият го погледна със съжаление.

***

– Чуваш ли това?

– Само шума в главата си. И някаква песен с него. Кой пее? А ти как се казваш?

– Серж, Сергей – нещо в гласа му трепна… – Да се омитаме оттук.

– Нали това правим?

Сергей обаче забърза наистина:

– По-бързо. Това наистина е нечисто място.

Побягнаха нанякъде, а една сладка песен все така се чуваше. Вече от- и навсякъде. Не беше звуковата уредба на магазина. Нежен женски глас, носещ в себе си нещо от водни пръски, дъжд, езеро, водопад… заспал през зимата.

Сякаш се бяха изгубили.

– Ти какво правиш тук въобще?

– Казваха ми, че ГУМ е странно място. Дойдох да проверя. Ти защо се напи тук?

– Не пия, подхлъзнал съм се…

– Едно и също ми говориш.

В главата на Алик стана ясно, че да бягат незнайно накъде няма смисъл, че ей сега може да дойде охраната (ако вече не ги беше засякла), че витрините из-зад ъгъла изглежда са в някакво странно мъгляво осветление. Че крушките започват да светят някак по-слабо. Подът започва да фосфоресцира. И по-силно. После светлината  стана синя. Пастелното жълто – искристо. Лампите – светещи кристали. Гласът напълни съзнанието му. И това на Серж навярно. Последното, за което се сети беше, че Томик го няма, опипа джобовете си… После можеше само вторачено да гледа фонтана.

Извор. Брези. Под куполите на вълшебен замък.

Тя не толкова стоеше до водата, колкото се изливаше отдолу нагоре.

Клончетата на брезите следваха всяко от леките й движения и се насочваха към тялото й, покланяха се на сянката й, танцуваха.

Подът и самата водочерпеща чаша се бяха покрили със зелен мъх, с нападали жълти листа от оживелите дървета. Дългите й тъмни коси се спускаха мокри по раменете, а опашката й матово блестеше в синьо, небесно, морскозелено и тюркоазено. Едновременно. Не тя пееше. Само решеше косите си, бавно-бавно. Музиката струеше от нея.

– Русалка. – каза Алик. Говореше като някой друг

– За това и са говорили – отвърна Серж, но така, както да не го беше чул. Гледаше я с най-широката си усмивка и вече не беше на себе си.

Тя мълчеше. Гледаше ги властно и ласкаво. Може би както, когато една жена лъже. С тъмните си очи, вече напълно изправила се от сянката на родилата я бреза направи знак на някакъв беззвучен език, който казваше повече от всеки говор.

Понесе ги нагоре. Не тя, не ръцете й, не въздуха, песента, която беше в главите им и с която дишаха и трептяха. Канеше ги да отидат с нея. Или изискваше, или заповядваше. Възхитеното съгласие на двамата беше изтрило всяка нужда от нюансите. Можеше ли това сладко покорство да отличи насилието от молбата? За няколко секунди се озоваха върху стъклено-скелетния покрив на двореца, огледаха отгоре търговските галерии и тя, без да спира да реше косите си, без глас се засмя и после им кимна отново: „Огледайте се.”.

Телата на Алик и Серж трепереха от студа. Малкото останало от разумните им същности се потопи: Русалката сочеше вечерната Москва и ги канеше в своето царство. Тази Mосква беше друга. Златните орли по кулите на Държавния исторически музей бяха като побеснели. Те викаха и цвилеха с птичи глас, ритаха с ноктести крачка и по металната им кожа хвърчаха искри. На кого се дразнеха? По площада тичаха войници – в халчести ризници и с шлемове, размахваха копия. На няколко места тънкия обелил площада сняг се разтапяше от магията на русалските сестри и там зеленееха големи поляни с брези и самодивски огньове. Някои от войниците ги гледаха, омаяни; други, със завързани очи стреляха срещу тях с лъковете си в някаква странна постоянна борба. Обречена, защото стрелите изтъняваха във въздуха, докато накрая чезнеха съвсем под лъчите на закрилящата самодивите ниско-ниско паднала луна. Толкова близко – сякаш беше издигнат над града светещ балон. А на нея имаше езеро, а около него брези, но със сребърни клонки и златно-медни  метални листа. И за Месеца – висок мъж с руси коси и бяло наметало, обикалящ диска й на кон, свиреше на свирель момиче, почти момиченце. Седнало на лунните камъни, наобиколили лунното езеро, то четеше мелодията на новолунията и пълнолунията по вълните му.

Малко по-ниско червените звезди по кремълските кули бяха превърнати в огньове. Из-зад стъклените им сърца танцуваха малки човечета. С червени ботуши и златни звънчета на рогата си, със зеленясали нокти и дъх на мухлясало. „Бесове, бясчета”, помисли си Алик. Целият огромен пейзаж беше разбираем, сякаш някой го четеше в главата им. Завършвайки краткия си хоровод, движещ стрелките на курантите, демончетата тръгваха наново, а долу на площада в ритъма им смътно се поклащане и мумията от малкия зикурат. Третата реинкарнация на Хавзандамба жутагт. Около нея на свой ред, часови на поста си, във вечен танц на привеждане и изправяне кръжаха мъже и жени, якутски шамани с искрящи сребърно-кожени одеяния. От тях сякаш виеха закланите вълци и скимтяха лисичета. Бяха с барабани и тюнгури, шамански дайрета, в ръцете. Пееха гърлено и страшно. Впръскваха капка по капка живот в жилите на светинята.

А църквите – Василий Блажени и Съборът на Казанската икона стояха настрани, осветени сякащ от друга свелина. В нощни отенъци на слънчевото жълто. Неподвластни на този месец. Покрай тях, пак там, но май в един съвсем трети свят вървяха по пътеките си минувачи; пътешественици от деветнадесетия век. С фракове и цилиндри. Със сопи вместо бастуни и обгърнали гърлото си вместо с шал, с някоя дрипа. С карети. Със скъсани обувки, едвам изплъзващи се от колелетата на каретите. Някой продаваше гевречета. Някой раздаваше прокламации. Някои се опитваха да уловят последния. Лунното момиче ги прострелваше, хвърляйки по главите им камъни. Цялото това множество бързаше за вечеря. Не чуваше дрънченето на оръжията, щурмуващи островчетата на самодивите, нито ръмжащото кукуригане на орлите. Само децата сред тях, спираха се, увиквани от бавачките си, и като се заглеждаха виждаха и зелените поляни, и демончетата на неслучилото се бъдеще, и езерото на луната. Заваля сняг. Във всички светове. Шаманите го засъбираха в чаша и я поднасяха към устните на мумията. В усмихнатите й уста от чашата се изливаше черен сок.

 

(За хубавите снимки благодарности на http://loveopium.ru/fotografiya-2/krasnaya-ploshhad.html)

 

Зачу се вой. Кучета лаеха. Навсякъде. Орлите първи се вкамениха при звуците му, русалката настръхна, сякаш едва сега усети всичкия хлад на вечерта. Серж, който тъкмо беше до нея в някаква бледа надежда да я докосне, поглъщайки я в разширените си зеници, се подхлъзна и падна по един от стъклените куполи. За секунди някак листата на русалските брези по площада опадаха, нефритеният мъх стана на черна пепел по паветата. Войниците се втурнаха към самодивските огньове, но те мигом загаснаха. В цялото видение стана тъмно. Една източноевропейска овчарка събори Алик на покрива.

***

След онази вечер животът му не беше същият. Скитайки по заледените булеварди, топлейки се от слоечните аромати в подлезите на метрополитена, смучейки лош чай в малки пластмасови чашки из кафетата на московските гари…, мислите на Алик бяха съвсем помътнели. Струваше му се, че вижда видението си в моментите, когато снегът се обръщаше все още на дъжд и една тайнствена непозната сякаш се съединяваше в дъждовните капки. Изтичваше в сребристия си шлифер, за да пресече улицата, и се разтваряше накрая на платното, пресичайки канавката. Лицето й имаха всички статуи на фонтаните. Погледът й го следеше, отразявайки се дори в зеленото на супата. Май веднъж му продаде пакет цигари. Много пъти стоеше в последния вагон и хващаше влака непременно в полунощ. А той го изпускаше, без да я намери и се прибираше пеш. Следваше посоките на  оголелите брезови клонки. Чуваше я в звуците на уличномузикантските цигулки. Не четеше и се разхождаше за първи път сам, гледайки в краката си, дали няма да го препъне някоя рибешка опашка.

Когато принцът на иранската земя (цесаревичът, принцът-наследник или шахзаде, شاهزاده), видял в съня си красавицата Мугул-Дохтар влюбил се в нея. Сякаш не с едно, а с хиляда сърца. И изоставил всичко свое и тръгнал да броди, търсейки я по цялата земя… Както я бил търсел и баща му, който я бил сънувал преди 40 години… Той тогава така и не я намерил, но синът му успял. Далеч-далече в земите на Султаната Рум, срещайки четиридесет окъсани дервиши, Принцът попитал: „Кои сте вие?”. Те му отговорили: „Ние сме синовете на 40 падишаси; влюбени в Мугул-Дохтар – дъщерята на тукашния хан, стигнахме всички до тоя хал.”Ала шахзаде им се присмял, вместо отпреди да се сети да попита… не е ли това някоя магьосница, обсебваща сънищата и съдбите им?

Срещна Серж случайно. За да се стопли, влезе в една чайна – кальянная (рус. – пушалня за наргиле), която вместо вместо с обичайното узбекско choyxona или русифицираното чайхана, погали ухото му на татарски: чәйханә. С дима си източните й зали ощърбваха кожата и косата му с тежък вкус. На нагарчащо щастие. На една обреченост-безметежност, носеща уж артистичния псевдоним Отчаяние. Поръча си чай и водка – скитанията бяха оставали непиенето му в минало време.

– Здравей. – Серж отново говореше тихо, явно винаги се криеше от някого. Тогава от охраната на ГУМ, а сега…

Разказваше, че дима му помага да не мисли за онова, както го наричаше. Допълваше, че огънят на въглените „огражда“; беше говорил за прилична сума с някакви следовници на „шаманите“. След онова бяха последвали само проблеми. Контузията по ледения покрив, безсилието да лъже пред полицията в първоначалното си състояние на нервна потресеност. Разказите за русалката. Бяха ги помислили за абстиниращи екстремали, катерещи столичните забележителности. Без екипировка и без наркотично съдържание в кръвта, ментовска (рус.: мент – ченге) му логика. Някак ги пуснаха. По някое време.

Разказваше дълго. Явно отдавна беше искал да поговори с някого. Това можеше да бъде или Алик, или завеждащият психодиспансера.

– Искам да отида там отново.

Серж го погледна дълбоко, но не и учудено.

– Ти знаеш, как да влезем, когато вече е затворено. А после аз ще продължа сам, ти ще може да се върнеш…

***

Вечер. Вече друга. Немосковска почти. Приказна вечер. Вървяха и Алик виждаше ГУМ вече като истински дворец. Зимата го беше лишила от носталгичното великолепие на матовошареното лято. Минувачите се бяха разотишли. След последния път той доста се страхуваше от кучета и имаше натрапчивото чувство, че едно от граничарските е слязло от постамента си и ги следва от Площадь Революции насам. Следа от търговците вече нямаше. Само двуглавите орли на жълтите щитове напомняха, кой е издигнал арките и наредил тези колони.

Вгледа се. Вместо стотиците лампички по прозорците му – бойници, бяха наредени факли. Огромната пързалка, която вече бяха построили на площада, пустеше. За замъка това бяха рицарските шатри за утрешния турнир. На Алик му се стори, че отнякъде  звучи мелодия. Тиха, тъжна и класическа. Може би пажовете бяха засвирили на лютня, а по пясъка се разхождаше дама. Висока, красива, макар и забулена, облечена в тъмно синьо. Застанала на ръба на един отвесен склон, тя гледаше тъмните води на морето. То пращаше и съскаше в скалите под нея, те завъртаха водите и бялата пяна почти осветяваше вечерта. А навсякъде другаде брегът беше така спокоен. И по хоризонта се бяха наредили светлинките на няколко кораба с гости за утрешния ден.

Непознатата жена се прощаваше с една своя надежда с всяко отстъпление на вълните и дочакваше те да й я върнат. Двамата ни познати бяха дошли от морето. Осъзнаха го малко след като излязоха от Охотный Ряд по пътя за площада… За плажа. И почувстваха мокрите крачоли на ленените си панталони. Тя ги видя, но замълча. Облечени в пръски, разгърдени и капнали, издигаха мокри пясъчни крака и спускаха по брега фаталните си стъпки. Уморените чайки бягаха от брадясалите им лица. Пътуващите музиканти покрай един лагерен огън ги нарекоха скитници и се засмяха. Алик и Серж или тези, които бяха станали от тях, влязоха в огромния дворец. Знаеха, че в него има дълги коридори. Кристални куполи. Вълшебен фонтан, обвит в зеленина.

И никой в Москва не ги видя повече.


Изображение

Русия

Една страна, скрита сред емоциите на любов и отрицание, които умее да предизвиква. Или може би това не е тя, а представите, които се отглеждат за нея. За Русия мога да разказвам най-много, а след проверка в ретроспективен план излиза, че го правя рядко. Затова, нека ви предложа няколко снимки – за природата, народите, пътя, приказките и (нужно е за пълнота) за болезнено предъвкваните широчини-простори. Русия, привидно в клетките, в които си мислим, че можем да я уловим:

Западната гледна точка.

Западната гледна точка или Русия в три думи: Берьозка, Рябина, ФСБ.

Историите, които се разказват, се изкривяват понякога от тежестта на културните натрупвания, върху които сами са стъпили. Да се разкаже почувстваното може и да не остане време – толкова трудоемко е въвеждането в контекста. Питат ме често, „как живеят в Русия?“. Отговарям със затруднение – там живеят толкова различно и много толкова различни хора. Снимките тук са не отчет или панорама, а по-скоро чувство. Нарочно без уточнение за географските координати, макар че повечето читатели ще се досетят. Отвъд забележителностите и богатствата – тях описват в справочната литература. Това е просто Русия или сложното усещане за една от многото мои гледни точки към нея (щом сам си признавам за такава шизофренична палитра, за съвкупността им въобще у различните хора, какво да кажем).

За презентацията е нужен JavaScript.

Предполага се, че всеки знае: за географските измерения, изкривяващи „нормалния“ и „общоприетия“ ход на цивилизационно развитие. За омагьосаните гори, в които ако почакаш достатъчно дълго време, без да вдигаш шум, ще приседнат наблизо, за да се черпят с каша, от приказките излезли славянски богатир и тюркски батыр. За хората, предполагате, че знаете, ала не мисля, че всеки разбира, колко са те най-впечатляващи: всички онези различни лица, събрали в себе си над сто народа, които крачат срещу теб по улиците на тези градове, живеят и пеят заедно, изобретяват по един нов руски акцент и обясняват нагледно разликата между „русский“ и „россиянин“. Между другото, една преподавателка по някоя от историческите дисциплини в Университета, използва и на български термина „русийски“ – колко зле звучи в превод, но колко яснота внася…

 

Отново из западната парадигма за Русия:

Планина, от която РоссВавилонЗолотоЕкспортСтройТранс черпи злато чрез открит добивен способ. С получаваната срещу него валута се заплаща за синтезирането в условията на открития космос на червен и черен хайвер, които в натурален вид всъщност вече не съществуват. Вагоните са на НефтеСервиз като част от конспирацията, свойствена за непреодоления от обществото дори след развенвачането на култа към личността параноидален синдром.

За презентацията е нужен JavaScript.

Гледките и звуковете се сменят постоянно, защото те обичат да пътуват – с торба със сладкиши и чай – в доза на човек само, колкото наше семейство изпива за целия респираторен период. Мнозина обитатели на Сърцевината никога не са виждали море, а ми разказват за пътешествията си до Алтай или за чудното (заради ограниченото си количество?) лято на тундрата. Прекрасно, красиво ще бъде, отговарям им, значи морската среща ви предстои! Тайно се надявам истинското море да не изтръпне пред надигащото се у мен сравнение между него и страшните водохранилища, в които хората изкуствено са залели-погубили площи, съпоставими с малки европейски страни…

За презентацията е нужен JavaScript.

По обратния път припяват с разбъркани и шарени гласове. В прозореца до мен разтварям гласовете им в една широка, дохоризонтална тъга. С едно движение на хоризонта вятърът превърна в нощ брезово-белите листвено-жълто-оранжево-червено-зелените огньове на есента. Въздъхва с бронхита си настинал сред яжите блата акордеон. Въпросът не е в онези десет хиляди версти до океана, където и свършва света. Цялата тайна е в онзи кратък момент, когато пътят е дълъг-дълъг и ти крачиш напред, без да питаш, дали и защо. Без да знаеш, накъде ще те отведе. Защото географията дава отговори за мястото ни в три измерения, да, но настоящето за посоките в бъдещето и за отделеното ни време – не може да даде. През прозореца: картини, състоящите в няколко черти, дирите на тихия труд по полето, хиляди засадени млади борове: съдбата на толкова много съдби. Очакващи среща със скритото между степта и небето.

За презентацията е нужен JavaScript.

За презентацията е нужен JavaScript.

Всяка нова песен ме събужда, повтарям няколко стиха, за да ме приспи припевът. А светлинките в полето, светлинките в полето: редки ли са или случайни? Много ли са, без да ги виждаме или малко, единствени, неповторими, но със сигурност ни чакат? Сериозен въпрос. Без да отговаря, автобусът загребва още ширина, оставя пара след себе си, по прозорците се застича мъгла. Есенна вечер, в чиято тъмнина да видиш красотата на тъмносиньото, вместо черно, не всеки умее. Очите ти са безсилни, а душата иска да вярва, че в полето някой броди със свещица. Търси кладенеца, който ще го отведе до долната земя. Турай-батыр (батко, багатур, багаин – все юнак, както по-горе не уточних) намира в пепелта питките, които за него е скрила най-малката дъщеря… И всяко езеро наистина трябва да си има воден дух, а планината – пярий – тюркски дух на ветровете. В парче приказка, през която всеки живее и видно от толкова много отблясъци тук – по различен начин разказва.

Любимата ми снимка. Контрасти и въпроси на съжителството.

Вместо плакат: Славяни. Юрта. Йорт значи дом. Общоруски народен фронт.

И накрая, най-руският кадър:


Хиндукуш

(Юли. Под впечатлението на Киплинг, „Ким”; Хиндукуш е планината, чието име буквално идва от персийското „убиецът на индийци“)

 

Нощта е още недостатъчно дълбока. Заливат те топлите й вълни, а шумовете й навън приспивно жужат, съскат, пърхат в осмокрила палитра. Подчертават тишината. Птичка пее. Говори някому. Отчетливо и равно вика с дивия си глас, това е нейната песен. Защо пее – плаче или обича? Двете не се и изключват.

 

Небето е тъмно, но синьо завинаги. Вятър реди листата във вълни, суши ги за есента, докато някъде ароматът на тютюна тепърва зрее. Тишината става по-силна, когато през нея далече движи се влак. Погледай и си представи, че това впечатление: летният гъст въздух, сънищата, тежащи по клепачите ми и потта по раменете – всичко това е картина. И с равни движения от ляво на дясно, отгоре надолу, пласт по пласт един художник я създава. Вместо с четка, с влажна пара. С длан разрежда въздуха, с въздишка го стопля, наклал е огън и примесва дим.

Рисува. Хиндукуш рисува.

 

Върху кервана спуска се снежна буря. Кораб през ледени бързеи сякаш. Гребци са уморените планинци, със сила оттласкват се от преспите, потъват в нови. Снегът зида бели стени, незнайно от кого пазейки каменната пустиня. Камиларите и конярите вече искат да оставят господаря си. Луд е да бърза през такова време; знаят за къде той бърза, размахвайки камшик и псувайки ги за езическата им вяра… Да изпият кръвта му, да я попият от мустаците си с овчите кожуси, да разделят имането му и да се закълнат, че не са го виждали през живота си. Да се разбягат… Пролетните лешояди ще оглозгат тялото му, а те ще са го спасили от голям грях: толкова народ да затрие. Но още всеки го мисли сам за себе си, поотделно.

 

Върви с тях и старец; брадат, окъсан и с почти голи, боядисани от съсирената кръв на раните, крака. Крачи, пее тихо и превърта молитвен цилиндър. Той прилича на кречетало на прокажен, както прилича сега керванът на табор бегълци. Тракането му оплаква съдбата на затрупваните в прохода. Всяко завъртане е една молитва. За всички тях. Мелница мели всяка от изписаните думи. Стапя енергията на ръката в жужаща вибрация на жалост, изпраща я в безкрая.

Ала от звука й тук по-силен е дивият глас на снега насреща.

 

През вечерите в една стара английска бутилка от вакса бълникат се шепи разтопен сняг. Оранжево и сиво танцуват в лицата на въглените, а в тютюна наложени са сухи ментови листа. Някога зеленото сега е сиво и в него гори слънцето, забравено в зимата на тия страшни върхове. Индуси, мюсулмани и будисти вдишват от хуката къс шастие. Намират на дъното си усмивка и се пременяват с нея. Източното им разказвачество потича като река. Но след малко във все по-димната колиба всички ще слушат стареца. Той разказва за пътищата си, за пътищата, за Пътя.

И за една избродена чужда страна, която стои пред моя прозорец.

 

Там е лято. Вечер е и в далечината пее втора птица. Не зная, дали плаче или обича. А може би е все онази, първата. Преди полунощ тя не би могла да заспи. Сама е. Лети и се скита.

 

Фото: Алексей Терентьев,  rider7.livejournal.com

Фото: Алексей Терентьев, rider7.livejournal.com

 


“Средновековието да не загърбваме настъпва час”

А инак, както отпреди, са подчинени и смърт,

И помрачнял живот на пустотата.

Кръжи над къщите на демони ратта

И чародейка милва котка черна в тъмнината.

 

Особени стихове за особена епоха. Авторът е Лев Гумильов, а доколкото ми е известно, досега не са непревеждани на български – затова и реших да опитам с един малък пасаж. Разказват за магии и крият загадки. Какво повече е нужно? А четенето (и на загадката включително) може да продължи на Anema e Core. Пръстта, в която добрите думи раждат цветя.

“Средновековието да не загърбваме настъпва час”


“Север” – когато в този блог/свят ми стане тясно

„… Сребърният век е връх в културата на Европа, който завършва в страшния Мрак на Азия – в един от онези моменти на руската история, когато съдбовното съединение на тези две стихии престава да действа в своята велика Симфония. Империята бива оглозгана и опустошена от своето ново Превъплъщение. Петроград се превръща в Ленинград. Поетите се разбягват из европейските кафенета и кафићи, cafés е caffè. Оракулите напускат храма. Скити вместо готите влизат в Рим…“

На „Невския проспект”, близо до „Площада на въстанието” и Московската гара, стои красива и легендарна сладкарницата „Север”. Имената на тортите и сладкишите в нея флиртуват с любителите на ретростила – „Ленинград”, „Белая ночь”, „Аврора”. Старата й емблема с две разхождащи се бели мечки напомня за времената, когато в СССР започва кампания за усвояването на Севера, включително и чрез този сладък начин за пропаганда. Вниманието привлича десертът „Ананаси в шампанско” – комбинация, създадена не заради търсенето на добрия вкус, а като символ, нарочна претенция за разточителност. Приликите с днешния ден не спират дотук… Четенето може да продължи на експерименталната ми площадка „Anema e core (от неаполитанския италиански – Душа и сърце) – Пръстта, в която добрите думи раждат цветя.“