Michel, наричаше себе си „емигрант от антидемократичната контрареволюция”, обичаше да обикаля градчетата на Южна Франция и тоя ден го беше срещнал в Saint-Zacharie в Provence-Alpes-Côte d’Azur.
Къщите си спомняха яркото минало на своето убито кафеникаво; топлината на впилата се в стените пепел; някогашното сутрешно разтваряне на старите, отдавна заяли и прогнили, дървени щори, та дори и портокаловото сладко, което така беше отивало на сваряваното с огъня на същата онази пепел кафе през споменатите вече утрини… Разказваха му толкова дълго, че нямаше как да не завали. А с това и мислите в главата му.
„Дъждът е тиха тъга. Дъждът е за надяващия се свише знак. Дъждът е за очакващия със свито сърце винаги буря. За спокойния – приспивна песен, за изгубения – крушение, за намерения – радост за дадения от Бога мир.
За поета – монотонен ритъм, нуждаеш се от подредба, за художника – потекли от небето бои, рисуващи по въздуха. За него, въздуха – дреха. За вятъра – брат, за нощта – любовник, а за утринта – към небето обратна пътека.
За лятото дъждът е парче есен, символ на преходността на щастието и крехкостта на всеки покой, за нея, усмихнала се през ефира на августовските бризове – дихание и смисъл, доказателство, че е обичана, докато свалят нейната стройнозелене-вече-жълто-червено-кафеникаво-пепелява дреха, която тя носи, сънувайки живота си и живеейки с природата смъртта си. За зимата дъждът е подъл, неискрен гост, тук Michel, разбира се не мислеше за меките Provence-Alpes-Côte d’Azur-ски зими – зимният дъжд е сняг заблатен, омразна киша, ала най-накрая, той вдъхна мокър въздху с облекчение и някаква вътрешна светлост – за пролетта – дъждът е прекрасен лъч. Печат за възраждане, по-истински от студеното още слънце, най-мила усмивка и ведра надежда…”
Но в кръг се въртят не само сезоните и дъждът е напълно още и „по мъртвеца тъга, практическа гаранция за връщането на парчето пръст в пръстта. За тревата от него живот, а за гадинките по нея смърт. За скритите по своите места калинки, мравки пчели – чудо или спокоен сън?”
Песните за дъжда звучат невинаги на място. Дъждът прави всичко еднакво, но само на пръв поглед. Разтичат се стъклата на твоя уморен поглед и мислиш си, че си отново там, където някога е валяло. „Не, дъждът е навсякъде различен. Затова да си спомняш за своя питерски дъжд, Michel, е неуместно.” Наистина, как можеше този меланхоличен дъжд да се сравни с всекидневието на дъжда на онези родни крайбрежни улици, по които „В руке синица, которой снится клин журавлей”, пее „Бялата гвардия” на Зоя Ященко, тоест „в ръката си имам синигер, който ято жерави сънува”… Но какво от това, ако като местните не знаеш, че „по-добре е да имаш синигер в ръката си, отколкото ято жерави е небето”, а в истината на тази поговорка вярваш пестеливо!
Има и друго, което ще си позволя да добавя лично, защото Saint-Zacharie е едно малко градче, в което мисли с определена тематичност не бихте могли да срещнете по време на описваната разходка. В стоманения бетон на стъклените градове дъждът сякаш е изгубил всяка физиологическа функция. Градините не се нуждаят от него, църквите не го измолват, езичници не му пренасят жертва. Ненужен и профанизиран, дъждът живее със своята проста дъждовна надежда – да е феномен поне чисто поетичен за тези, които ще погледнат лирично на него. Той въздъхва, защото отмерва не сезоните вече, а само настроенията на хората и то на меланхолиците, психически неуравновесените, физически болнавите. Този най-мрачен аспект от дъждовното битие липсва в Saint-Zacharie, но всъщност положението на урбанизирания дъжд е не чак толкова лошо, наистина, защото в същите тези градове, да речем, росата и сланата са напълно непознати, снегът е стока за продан, а дъждът…
„Дъждът е нещо много повече. Казваш – само той си знаеше, към кого обръща се в този момент, че дъждът измива всичко. Ни най-малко! За отчаяния той е потвърждение на неговата безизходност, за изтощения – попътно течение от мъртва вода, за болния – пристъп, а за оздравяващия – покой; за плачещия – съгласие от природата с неговата мъка, за мен е любим слушател, а за теб и за всеки друг – дъждът е това, което искаш да бъде. Дъждът е огледалото на душата ти.”
Подгизналите обувки, студените тръпки, кихавиците само отдалечаваха Michel от дъжда, отвеждайки го в едно малко кафене. Лишаваха го от допира му, изправяха помежду им стени и прозорци.
Дъждът е навсякъде различен, но обърнеш ли се към него по име, олицетворен, той винаги същият при теб се завръща. Или поне така е в Saint-Zacharie в края на юни.
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
