Най-нови
Русия
Планина, от която РоссВавилонЗолотоЕкспортСтройТранс черпи злато чрез открит добивен способ. С получаваната срещу него валута се заплаща за синтезирането в условията на открития космос на червен и черен хайвер, които в натурален вид всъщност вече не съществуват. Вагоните са на НефтеСервиз като част от конспирацията, свойствена за непреодоления от обществото дори след развенвачането на култа към личността параноидален синдром.
Любимата ми снимка. Контрасти и въпроси на съжителството.
(Юли. Под впечатлението на Киплинг, „Ким”; Хиндукуш е планината, чието име буквално идва от персийското „убиецът на индийци“)
Нощта е още недостатъчно дълбока. Заливат те топлите й вълни, а шумовете й навън приспивно жужат, съскат, пърхат в осмокрила палитра. Подчертават тишината. Птичка пее. Говори някому. Отчетливо и равно вика с дивия си глас, това е нейната песен. Защо пее – плаче или обича? Двете не се и изключват.
Небето е тъмно, но синьо завинаги. Вятър реди листата във вълни, суши ги за есента, докато някъде ароматът на тютюна тепърва зрее. Тишината става по-силна, когато през нея далече движи се влак. Погледай и си представи, че това впечатление: летният гъст въздух, сънищата, тежащи по клепачите ми и потта по раменете – всичко това е картина. И с равни движения от ляво на дясно, отгоре надолу, пласт по пласт един художник я създава. Вместо с четка, с влажна пара. С длан разрежда въздуха, с въздишка го стопля, наклал е огън и примесва дим.
Рисува. Хиндукуш рисува.
Върху кервана спуска се снежна буря. Кораб през ледени бързеи сякаш. Гребци са уморените планинци, със сила оттласкват се от преспите, потъват в нови. Снегът зида бели стени, незнайно от кого пазейки каменната пустиня. Камиларите и конярите вече искат да оставят господаря си. Луд е да бърза през такова време; знаят за къде той бърза, размахвайки камшик и псувайки ги за езическата им вяра… Да изпият кръвта му, да я попият от мустаците си с овчите кожуси, да разделят имането му и да се закълнат, че не са го виждали през живота си. Да се разбягат… Пролетните лешояди ще оглозгат тялото му, а те ще са го спасили от голям грях: толкова народ да затрие. Но още всеки го мисли сам за себе си, поотделно.
Върви с тях и старец; брадат, окъсан и с почти голи, боядисани от съсирената кръв на раните, крака. Крачи, пее тихо и превърта молитвен цилиндър. Той прилича на кречетало на прокажен, както прилича сега керванът на табор бегълци. Тракането му оплаква съдбата на затрупваните в прохода. Всяко завъртане е една молитва. За всички тях. Мелница мели всяка от изписаните думи. Стапя енергията на ръката в жужаща вибрация на жалост, изпраща я в безкрая.
Ала от звука й тук по-силен е дивият глас на снега насреща.
През вечерите в една стара английска бутилка от вакса бълникат се шепи разтопен сняг. Оранжево и сиво танцуват в лицата на въглените, а в тютюна наложени са сухи ментови листа. Някога зеленото сега е сиво и в него гори слънцето, забравено в зимата на тия страшни върхове. Индуси, мюсулмани и будисти вдишват от хуката къс шастие. Намират на дъното си усмивка и се пременяват с нея. Източното им разказвачество потича като река. Но след малко във все по-димната колиба всички ще слушат стареца. Той разказва за пътищата си, за пътищата, за Пътя.
И за една избродена чужда страна, която стои пред моя прозорец.
Там е лято. Вечер е и в далечината пее втора птица. Не зная, дали плаче или обича. А може би е все онази, първата. Преди полунощ тя не би могла да заспи. Сама е. Лети и се скита.

Фото: Алексей Терентьев, rider7.livejournal.com
“Средновековието да не загърбваме настъпва час”
А инак, както отпреди, са подчинени и смърт,
И помрачнял живот на пустотата.
Кръжи над къщите на демони ратта
И чародейка милва котка черна в тъмнината.
Особени стихове за особена епоха. Авторът е Лев Гумильов, а доколкото ми е известно, досега не са непревеждани на български – затова и реших да опитам с един малък пасаж. Разказват за магии и крият загадки. Какво повече е нужно? А четенето (и на загадката включително) може да продължи на Anema e Core. Пръстта, в която добрите думи раждат цветя.
“Север” – когато в този блог/свят ми стане тясно
„… Сребърният век е връх в културата на Европа, който завършва в страшния Мрак на Азия – в един от онези моменти на руската история, когато съдбовното съединение на тези две стихии престава да действа в своята велика Симфония. Империята бива оглозгана и опустошена от своето ново Превъплъщение. Петроград се превръща в Ленинград. Поетите се разбягват из европейските кафенета и кафићи, cafés е caffè. Оракулите напускат храма. Скити вместо готите влизат в Рим…“
На „Невския проспект”, близо до „Площада на въстанието” и Московската гара, стои красива и легендарна сладкарницата „Север”. Имената на тортите и сладкишите в нея флиртуват с любителите на ретростила – „Ленинград”, „Белая ночь”, „Аврора”. Старата й емблема с две разхождащи се бели мечки напомня за времената, когато в СССР започва кампания за усвояването на Севера, включително и чрез този сладък начин за пропаганда. Вниманието привлича десертът „Ананаси в шампанско” – комбинация, създадена не заради търсенето на добрия вкус, а като символ, нарочна претенция за разточителност. Приликите с днешния ден не спират дотук… Четенето може да продължи на експерименталната ми площадка „Anema e core (от неаполитанския италиански – Душа и сърце) – Пръстта, в която добрите думи раждат цветя.“
Среброто на Господа ми, Борис Гребеншиков, превод
15. и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата; и веднага отпътува.
16. Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет таланта;
17. също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два;
18. а който взе единия талант, отиде, та разкопа земята и скри среброто на господаря си.
19. След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка. (Мат. 25:14-19)
Среброто на Господа ми
Автор: Борис Гребеншиков.
Ранен съм със светла стрела – за мен няма лек.
Ранен съм в сърцето – какво друго ми трябва?
Като че ли, е нежна нощта, като че ли, има още път –
Старият и прав път на нашата любов.
А ние все мълчим, все чакаме и броим,
Все пеем за себе си – та за какво ли друго да пеем?
Ала нещо сякаш е не както трябва,
Цветовете избледнели са сякаш,
Сякаш отново липсваш ни Ти…
Среброто на Господа ми…
Среброто на Господа…
Нима зная думи, които да мога да кажа за теб?
Среброто на Господа ми…
Среброто на Господа…
По-високо от думите, от звездите,
Там, някъде при нашата тъга…
И като селски ковач, ще изляза по тъмно.
Там, където отивам, никой не ще ме последва.
И може би, сляп съм бил.
И може би, не е вярно,
Но зная, какво ме очаква на края на пътя.
Среброто на Господа ми…
Среброто на Господа…
Нима зная думи, които да мога да кажа за теб?
Среброто на Господа ми…
Среброто на Господа…
По-високо от думите, от звездите,
Там, някъде при нашата тъга…
„Дъждовните аспекти на Saint-Zacharie“
Michel, наричаше себе си „емигрант от антидемократичната контрареволюция”, обичаше да обикаля градчетата на Южна Франция и тоя ден го беше срещнал в Saint-Zacharie в Provence-Alpes-Côte d’Azur.
В ушите му още звучеше прекрасния стих на Олег-Митявското „лято – малък живот”, през който „слепият, разплакан, дъжд целува един прекрасен дом”(кликни, за да видиш поста „Лето – это маленькая жизнь – груб превод с разсъждение“), докато остарелите средиземноморски къщи на тоя град праволинейно преграждаха пътя му, принуждавайки крачките да озвучават немите им истории.
Къщите си спомняха яркото минало на своето убито кафеникаво; топлината на впилата се в стените пепел; някогашното сутрешно разтваряне на старите, отдавна заяли и прогнили, дървени щори, та дори и портокаловото сладко, което така беше отивало на сваряваното с огъня на същата онази пепел кафе през споменатите вече утрини… Разказваха му толкова дълго, че нямаше как да не завали. А с това и мислите в главата му.
„Дъждът е тиха тъга. Дъждът е за надяващия се свише знак. Дъждът е за очакващия със свито сърце винаги буря. За спокойния – приспивна песен, за изгубения – крушение, за намерения – радост за дадения от Бога мир.
За поета – монотонен ритъм, нуждаеш се от подредба, за художника – потекли от небето бои, рисуващи по въздуха. За него, въздуха – дреха. За вятъра – брат, за нощта – любовник, а за утринта – към небето обратна пътека.
За лятото дъждът е парче есен, символ на преходността на щастието и крехкостта на всеки покой, за нея, усмихнала се през ефира на августовските бризове – дихание и смисъл, доказателство, че е обичана, докато свалят нейната стройнозелене-вече-жълто-червено-кафеникаво-пепелява дреха, която тя носи, сънувайки живота си и живеейки с природата смъртта си. За зимата дъждът е подъл, неискрен гост, тук Michel, разбира се не мислеше за меките Provence-Alpes-Côte d’Azur-ски зими – зимният дъжд е сняг заблатен, омразна киша, ала най-накрая, той вдъхна мокър въздху с облекчение и някаква вътрешна светлост – за пролетта – дъждът е прекрасен лъч. Печат за възраждане, по-истински от студеното още слънце, най-мила усмивка и ведра надежда…”
Но в кръг се въртят не само сезоните и дъждът е напълно още и „по мъртвеца тъга, практическа гаранция за връщането на парчето пръст в пръстта. За тревата от него живот, а за гадинките по нея смърт. За скритите по своите места калинки, мравки пчели – чудо или спокоен сън?”
Песните за дъжда звучат невинаги на място. Дъждът прави всичко еднакво, но само на пръв поглед. Разтичат се стъклата на твоя уморен поглед и мислиш си, че си отново там, където някога е валяло. „Не, дъждът е навсякъде различен. Затова да си спомняш за своя питерски дъжд, Michel, е неуместно.” Наистина, как можеше този меланхоличен дъжд да се сравни с всекидневието на дъжда на онези родни крайбрежни улици, по които „В руке синица, которой снится клин журавлей”, пее „Бялата гвардия” на Зоя Ященко, тоест „в ръката си имам синигер, който ято жерави сънува”… Но какво от това, ако като местните не знаеш, че „по-добре е да имаш синигер в ръката си, отколкото ято жерави е небето”, а в истината на тази поговорка вярваш пестеливо!
Има и друго, което ще си позволя да добавя лично, защото Saint-Zacharie е едно малко градче, в което мисли с определена тематичност не бихте могли да срещнете по време на описваната разходка. В стоманения бетон на стъклените градове дъждът сякаш е изгубил всяка физиологическа функция. Градините не се нуждаят от него, църквите не го измолват, езичници не му пренасят жертва. Ненужен и профанизиран, дъждът живее със своята проста дъждовна надежда – да е феномен поне чисто поетичен за тези, които ще погледнат лирично на него. Той въздъхва, защото отмерва не сезоните вече, а само настроенията на хората и то на меланхолиците, психически неуравновесените, физически болнавите. Този най-мрачен аспект от дъждовното битие липсва в Saint-Zacharie, но всъщност положението на урбанизирания дъжд е не чак толкова лошо, наистина, защото в същите тези градове, да речем, росата и сланата са напълно непознати, снегът е стока за продан, а дъждът…
„Дъждът е нещо много повече. Казваш – само той си знаеше, към кого обръща се в този момент, че дъждът измива всичко. Ни най-малко! За отчаяния той е потвърждение на неговата безизходност, за изтощения – попътно течение от мъртва вода, за болния – пристъп, а за оздравяващия – покой; за плачещия – съгласие от природата с неговата мъка, за мен е любим слушател, а за теб и за всеки друг – дъждът е това, което искаш да бъде. Дъждът е огледалото на душата ти.”
Подгизналите обувки, студените тръпки, кихавиците само отдалечаваха Michel от дъжда, отвеждайки го в едно малко кафене. Лишаваха го от допира му, изправяха помежду им стени и прозорци.
Дъждът е навсякъде различен, но обърнеш ли се към него по име, олицетворен, той винаги същият при теб се завръща. Или поне така е в Saint-Zacharie в края на юни.